Исфахан

Исфахан, изписван и като Исфахан, столица на провинция Исфахан и голям град в Западен Иран. Ефхан е разположен на северния бряг на река Заянде на височина около 5 200 фута (1 600 м), на около 210 мили (340 км) южно от столицата Техеран. Първоначално Ерфахан процъфтява по времето на селджукските турци (XI-XII в.), а след това по времето на персийската династия Ṣафавид (XVI-XVIII в.). Освен че е важна регионална и провинциална столица (на провинция Ефхан), градът е един от най-важните архитектурни центрове в ислямския свят. През 1979 г. Майдан-е Ема̀м (на персийски: "Площад на имама"; по-рано Майдан-е Ша̀х, "Кралски площад") в Ефха̀н е обявен за обект на световното наследство на ЮНЕСКО.
Град на име Габее (по-късно наречен Гай на средноперсийски и Джей на арабски) на мястото на съвременния Ефхаан може да се проследи поне до Ахеменидската епоха (559-330 г. пр. Хр.), но малко се знае за района преди управлението на династията на Сасанидите (ок. 224-651 г. сл. Хр.). През V в. царица Шушан-Духт, еврейска съпруга на Яздегерд I (управлявал 399-420 г.), се твърди, че е заселила колония от евреи наблизо в Яхудийе (буквално "град на евреите"). (Основаването на колонията се приписва и на Навуходоносор, но това изглежда по-малко вероятно). Мостът на Шахрестан, който пресича река Заянде на малко разстояние югоизточно от града, датира от епохата на сасанидите; от оригиналната конструкция обаче са останали само стълбовете, а горната част често е била възстановявана. След арабското завладяване през 642 г. градът става известен с регионалното име Eṣfahān. При арабите той служи като столица на провинция Ал-Джибал ("Планините"), област, която обхваща голяма част от древна Мидия.

Eṣfahān процъфтява при персийската династия на Буваидите (Buwayhid), която се издига на власт и управлява голяма част от Иран, когато временната власт на халифите на ʿAbbāsid отслабва през 10 век. Турският завоевател и основател на династията Селджук Тогърли бег превръща Ерфахан в столица на своите владения в средата на XI в., а при известния му внук Малик-Шах I (управлявал 1073-92 г.) градът се разраства и става все по-величествен. По онова време центърът на града е бил площад или правоъгълник, разположен на известно разстояние на север от това, което по-късно се превръща в главния двор на града - Майдан-е Шах. На север той е граничел с Голямата джамия на Eṣfahān (Masjed-e Jāmiʿ), която все още е една от главните архитектурни забележителности на града; в южния край е била джамията на ʿAlī (Masjed-e ʿAlī). От оригиналната сграда е останало само едно високо минаре. Нихам ал-Мулк, главен министър на Малик-Шах и покровител на поета Омар Хайям, добавя към Голямата джамия красива куполна камера. За да не остане по-назад, неговият съперник Тадж ал-Мулк построява наблизо по-малка, но още по-красива куполна камера, за която се казва, че е достигнала "съвършенството на архитектурата".

След падането на Селджуките (около 1200 г.) Ерфахан временно запада и е засенчен от други ирански градове като Табриз и Казвин, но възвръща превъзходното си положение по време на периода на Ṣафавид (1501-1736 г.). Златният век на града започва през 1598 г., когато Ṣафавидският владетел ʿАббас I (Великият; управлявал 1588-1629 г.) го превръща в своя столица и го преустройва в един от най-големите и красиви градове на XVII век. В центъра на града той създава огромния Майдан-е Шах - двор с размери 1674 на 540 фута (510 на 165 метра). В южния край на двора се намира прочутата Масджед-е Ема̀м ("Джамията на имама"; преди това Масджед-е Ша̀х), започната през 1611/12 г., но завършена едва след смъртта на ʿАббаш. Тази сграда, украсена с емайлирани плочки с изключителен блясък, е грижливо запазена от XX в. насам. От източната страна се издига Masjed-e Shaykh Luṭf Allāh ("Джамията на шейх Луф Аллах") - джамията, използвана от ʿАббас за личните му богослужения. От западната страна на площада се намира ʿAlī Qāpū ("Високата порта") - висока сграда под формата на арка, която в предната си част е увенчана с огромен tālār или покрит балкон, служил като зала за аудиенции и като наблюдателна площадка, от която шахът и неговите придворни или гости можели да наблюдават игрите на поло или гладиаторските битки долу. Тази арка води към градините на бившия кралски дворец, който обхваща голяма площ с дворове и павилиони, един от които, Чехел Сотун ("Четиридесет колони"), е бил известен като веранда и тронна зала на ʿАббас. В северния край на двора се намира покрита с плочки порта, водеща към Каярия, или кралския базар. Пространствата между тези сгради са запълнени от двуетажни постройки с аркирани ниши, всички с еднакъв дизайн.